Изкусителната Симона Бойкова пред 442.bg: Полденсът е моят живот (ВИДЕО)

Световният шампион по полденс Симона Бойкова застана пред камерата на 442.bg и сподели пред Владимир Иванов, че полденсът е спорт,…

Световният шампион по полденс Симона Бойкова застана пред камерата на 442.bg и сподели пред Владимир Иванов, че полденсът е спорт, който ще скоро стане олимпийски. Тя говори за трудния път, който е извървяла до световната титла. За своята мотивация да бъде треньор и затова, какви хора тренират в школата ѝ.

Започваме разговора така: Честита Нова година на Симона Бойкова. Много здраве, успехи и щастливи мигове, както в личен така и професионален план. Може ли да се представиш, Симона? Разкажи ни, коя си ти с няколко изречения като за начало.

– Аз съм Симона Бойкова, на 31 години. Занимавам се със спорт от 4-годишна. Тренирах спортна акробатика до 24 години. След това продължих с акробатиката и я пренасочих в нещо по-ново и красиво. Занимавам се с полденс от 8 години.

Доста дълъг период между другото. Доста характер и може би упоритост е нужно. Как се запали по полденсинга?

– Моята хореографка от акробатиката ме запозна с първото момиче в България, което имаше собствена зала по полденс. Тя ми показа няколко основни движения и аз може би за 2 седмици я надминах и почнах да преподавам в нейната зала.

Не ти ли се обиди тя?

– Не, напротив! Много е хубаво да видиш труда си върху някой човек, който го развива още повече от теб.

Както обичаме да казваме: Ученикът да надмине учителя. Какво е полденсинга за теб?

– Полденсингът за мен е един уникален спорт, в който има голяма воля. Има трудности, като всеки един спорт. Не искам да го сравнявам с дискотеки и заведения. Аз го разбирам като спорт. Готвя мои ученици, дечица за състезания, както и аз ходя на състезания и мисля, че този спорт много скоро ще стане олимпийски. Ние ще се борим за това нещо също.

Това много сериозно звучи между другото.

– Да, италианците се борят от 2 години насам и вече са доста близо. За мен ще бъде много хубаво, ако влезе нашият спорт. Наистина е доста труден. Изисква се доста воля, лишения и отдаденост.

Със сигурност е така! Оптимист ли си, че може би 2028 или да речем 2032 година? Не знам какви са плановете на италианската федерация, но?

– Силно се надявам, защото този спорт не е маловажен. Доста труден е! Има травми, като всеки един спорт. Красив е! Примерно в този спорт е събрано художествена гимнастика, спортна гимнастика, фигурно пързаляне, абсолютно всеки вид танци. Доста е красиво и мисля, че си заслужава да му дадат шанс.

Спомена думата дискотека. С какви предразсъдъци се борите вие – практикуващите полденсинг и ти лично, като едно от лицата на този спорт в България?

– Всеки един човек в България Има някакви предразсъдъци, когато видят пилон. Първото нещо, когато го видят е да го сравнят със стриптийз бар, лесни жени и т.н. По принцип на пилона може да работиш и като танцьорка, но аз съм си избрала да работя като треньор по полденс и състезател. Още не съм решила да прекратявам моята спротна кариера на пилона. Искам да кажа на всички хора, че това е един труден и уникален спорт. Който си мисли, че е лесно, го каня в моята зала, да дойде да потренира.

Какво би казала на хората, които не го възприемат като спорт?

– Бих им казала, че и аз не възприемам много неща, но си давам шанс да се образовам и да разбера за какво става въпрос, чак тогава да давам някаква преценка за нещо.

Кой е най-щастливият ти миг в твоята състезателна кариера?

– Може би от акробатиката. Била съм републикански шампион на България поне 10 години. След това работих като акробат в Палма де Майорка в шоу програми. Бяхме се събрали всички най-добри акробати от цял свят. От Украйна, Англия, Испания. Може би там ми беше един от най-хубавите мигове. Никога не съм очаквала, че аз, от България, ще бъда на една сцена с такива акробати. Може би там ми е бил най-хубавият миг. После, когато с моята партньорка станахме световни шампионки в Италия. На първото ми състезание.

От цял свят вие представяте България. Национален отбор?

– Честно казано ние бяхме сами от България. Нямаше кой да ни снима, което беше много мъчно и тъжно. Говорим за 2016 година. Но след това вече имахме повече хора, които са зад нас. Които са ни помагали за част от състезанията, за което много им благодаря. И се надявам също така да има все повече такива хора, които да оценяват нашия спорт.

Вижте целия разговор във видеото.

Сподели